ДПС – ПОГЛЕД ОТВЪТРЕ
Боряна Димитрова
Преди близо месец, от крепостта на Ахмед Доган, Кърджали, тръгнаха протести на селскостопански производители и животновъди срещу земеделското министерство, което партията му управлява вече два мандата.. Малко по-късно ДПС загуби председателя и мнозинството си в Общинския съвет в Ардино. За партия, от която в публичното пространство излизат почти единствено “крилати фрази” на лидера, но не и кавото и да било признаци за движение отвътре, подобно лятно вълнение изглежда почти като петбалово. Тук обаче е и проблемът – дали случващото се е симптом за по-дълбоки трансформации вътре в електората на ДПС, или това са само леки протуберанси, които ще отминат като лятна буря и ще затихнат като НДПС на Гюнер Тахир?
От 8 до 20 август, социологическа агенция Алфа Рисърч проведе поредица от дълбочинни интервюта и представително количествено проучване сред 560 потенциални избиратели на ДПС в районите Благоевград, Добрич, Кърджали, Силистра, Търговище, Шумен и Хасково. Макар и да няма претенциите да обхваща всички аспекти от сложната икономическа и социално-политическа картина в тези региони, изследването показва някои интересни тенденции, които очертават възможните варианти в политическото поведение на твърде изолираната, несловоохотлива и обикновено страняща от външно внимание турска общност у нас.
Жизнен стандарт, икономическа диференциация и .... оптимизъм
Около 70% от турците в България живеят в селата, близо 55% са с основно образование. В голяма степен това определя сравнително ниският им икономически статус и трудната адаптация към икономическите отношения на прехода. През последните години обаче, тенденциите и при тях са не по-различни от наблюдаваните в национален план. От 2001 до 2008г. безработицата сред турския етнос спада три пъти – от 41 на 16%. В структурата на заетостта доминира строителството (30%), производството и търговията (около 25%), селското стопанство (20%). Служителите в администрацията нарастват от 4 на 9 на сто, частните собственици са ок.5%, колкото е делът им и сред цялото население. Диференциацията между бедни и богати нараства, въпреки че само една относително малка част живее в големите областни центрове, където стандартът на живот е най-висок. С най-добри финансови показатели са хората, които работят на повече от едно място – често се съчетават администрация и земеделие, търговия и производство, администрация и дребен бизнес и пр. “На дъното” са работниците в селското стопанство и пенсионерите. Ако говорим в обективни икономически показатели, турският етнос днес е между българите и ромите. В редица отношения обаче, като напр. структура на заетост и икономическа активност, той се доближава много повече до българския, отколкото до ромския.
Така е по обективни икономически показатели. Много различна е картината, когато се премине към субективните оценки. Обратно на категоричния песимизъм на българите, турците са доволни като цяло от начина, по който се променя живота им през последните години. А в сравнение с мнозинството от населението, са направо “ултра оптимисти”. Така например, националните проучвания сочат, че само за последните шест месеца делът на домакинствата, според които финансовото им положение се влошава, нараства от 39 на 52%, като това са най-негативните оценки от средата на 2004г. Аналогични са очакванията за близкото бъдеще - 42% предвиждат влошаване и едва 19% - подобрение. На този фон, само 24% от турските домакинства определят живота си като променящ се към по-лошо, а 35% - към по-добро. 67% се надяват да бъдат по-добре материално през следващите две-три години. Такива са очакванията им и за населеното място, в което живеят.
Това не означава, че ежедневието на тази общност е пощадено от битовите несгоди. Напротив, в оценките им присъства и носталгията по икономическата сигурност на социализма “добре че къщи поне направихме тогава, сега една тераса да остъклиш е 200 лева”, и тъгата от емиграцията на децата и обезлюдяването на малките селища “безработицата прокуди младите, от 18 000, само 8000 останахме вече”, и трудностите на дребните земеделски производители “за жълти стотинки изкупуват млякото и месото, а после в търговската мрежа го продават десетократно по-високо”. В рекапитулацията обаче, неизменно присъства оптимизмът, въпреки проблемите: “пътища направиха, водопровод в селото пуснаха, младите роптаят, ама не знаят в Балкана колко е тежко. За всички е трудно, но нещата общо-взето вървят”; “от две години няма безработица и нещата вървят към по-добре”, “не вярвам много на политиците, но работата ми е добра, като няма напрежение между хората, нещата вървят”....
Основанията за този оптимизъм не могат да бъдат разбрани, ако останем само при материално-битовите оценки. Трудностите, с които се сблъсква това население с ниско образование, живеещо в изостанали райони, са не по-малко от тези на всички останали. При него обаче е налице нещо много съществено – усещане за движение, за промяна, вкл. и перспектива за по-нататъшна промяна не просто в материалния, а в цялостния социален статус на турската общност. Това е, което я прави по-голям оптимист от българите, които не виждат промяна в статуса си на граждани – не се възприемат нито като по-ценени, нито като по-зачитани, нито като по-овластени.
Недоволство от земеделската политика, подкрепа за протеститеПозитивно настроени, турците разбираемо са значително по-слабо критични както към собствената си партия, така и към управлението като цяло. И тук обаче нещата не са еднозначни. Икономизацията на живота им оказва двоен ефект – от една страна, повишава финансовите възможности, самочувствието и оптимизма им, но от друга, започва директно да сблъсква поне част от тях с по-високите равнища на държавното управление, от което обикновеният турчин като цяло страни, или систематично е изтласкван встрани. Към момента зоната на този сблъсък гравитира около селското стопанство. Независимо дали са заети в него или не, мнозинството от турците знаят за протестите на земеделските производители. И точно защото става дума за сфера, която добре познават, 76% от тях са убедени, че исканията имат чисто икономически причини, а не са политически подстрекателства, както се прокрадна в някои официални изказвания. 57% ги подкрепят, но без да възнамеряват да се включат, 32% са готови да участват в тях. Прякото отражение на проблема със субсидиите върху собствения им живот, кара мнозина да бъдат и много по-открити, и много по-радикални в изказванията си, което рязко контрастира с обичайната им уклончивост, когато става дума за чиста политика. “Не знам какви пари ми се полагат, нищо не ни обясняват, сигурно, за да може по-лесно да крадат”, казва млад мъж. Друг добавя: “Хората разчитат на тези фондове (европейските), но малко ги получават. В нашия район няма получени средства, или ако има, то със сигурност ще са на големите. До дребните производители не достига нищо”.
Не трябва да се пренебрегва фактът, че именно сред земеделските производители е най-висок делът на хората (87%), които смятат, че спирането на плащанията по европейски програми ще има пряко негативно въздействие както върху региона, в който живеят, така и върху тях самите. Не случайно точно те са и единствената група сред активното турско население, която е песимистично настроена за близкото бъдеще. Осъзнатият съсловен интерес е очертал ясен пробив в общността, която започва да формулира конкретни искания “отдолу”. Веднъж получили достатъчно масово споделяни основания, критичните мнения започват да обхващат и по-широки територии. 43% заявяват, че ДПС носи вина за слабостите в управлението, 41% смятат, че “сред депутатите, министрите и други представители на ДПС във властта има голяма корупция”.
При други обстоятелства, подобно ескалиране на негативни оценки, подкрепени с протестни действия, би било сериозен сигнал за спад в политическата подкрепа и промяна в общите нагласи на избирателите. Противно на това обаче, за момента ДПС продължава да се радва на електорален комфорт, за който останалите партии могат само да мечтаят. 53% от неговите потенциални избиратели се доверяват на правителството, 45% - на ДПС, също толкова - на местните власти. Единственото по-ниско доверие е към собствените им депутати (33%), но и то е далеч над средните стойности за страната. Частично, но само частично, тази подкрепа се дължи на усещането за възходящо движение и промяна в цялостния социалния статус, за които вече говорихме. Самата тази промяна обаче не е нито толкова голяма, нито еднакво силна за отделните представители на турската общност, че да мотивира политическа подкрепа, независимо от отнемането на икономически ресурс и явното облагодетелстване на политическия елит.
Политическо-патриархалната симбиоза на вота ДПСОнова, от което ДПС черпи своя гарантиран резерв, е възможността, когато икономическата аргументация забуксува, да апелира към по-фундаментални ценности и по-дълбоки страхове на турската общност – религия, етническа идентичност, съхранение на обичаи и традиции. В това отношение реакциите на турските избиратели и до ден днешен са еднозначни.
За кого гласувам? - за ДПС, че иначе може да стане страшна работа. Може да се сменят партиите и да забранят религията ни, да се повтори онова, което беше преди..
Ще гласувам за ДПС, както и всичките ми познати, Защо ли? Не мога да отговоря точно. Аз лично, за да запазя етническата си принадлежност. Иначе икономически нещата вървят на зле и Атака открито си казва, че ако дойде на власт ще отнеме преимуществата ни и правото ни да изповядваме исляма. Засега само ДПС ни е защитник, за добро или за лошо.
Обобщените резултати възпроизвеждат тези нагласи. Два са основните мотива за вот в полза на ДПС - 27%, “защото се грижи да живеем по-добре”, 23% - “защото защитава религията и обичаите ни”. 44% са на мнение, че най-голямата опасност за България е да дойдат на власт партии “които да посегнат на религията ни”. В това отношение атаките на Атака оказват голяма услуга на ДПС. 68% от турците са убедени, че има партия, която е техен враг и това е Атака. Двусмисленото отношение на останалите партии към нея не допринася нито за разсейване на тези страхове, нито за дистанциране от “защитника ДПС”.
Колкото и важни фактори обаче да са етническата и религиозната идентичност, те не действат сами по себе си в политическия избор. Ако спасителният резерв на ДПС е апелирането към тези пластове, то възможността да го прави се крие в онази специфична култура на зависимост, в която поддържа своя електорат вече 19 години. Икономическата протекция, патерналистичната грижа и дребните привилегии са важни инструменти в тази култура. Но не са само те. Симбиозата между религия, традиция и обичаи прави от политиката не индивидуален автономен избор, а защита на общностен статут. Патернализмът, строгата йерархичност, властта на лидера в една затворена общност създават идеалната среда за практикуване на прото-политика, която ограничава всяко самостоятелно политическо действие. В тази среда упреците към неправомерно забогателия елит биват туширани от механизмите на “преразпределението”. “Доган и да е крал, дава и на хората, помага колкото може. Халал да са му имотите, щом мисли и за нас”. Икономическите несгоди отстъпват пред страха “да не стане като преди, да няма кой да ни защити”.
Политиката не модернизира общността. Общността патернализира политиката. Поне докато тази схема е налице, основания за радикален електорален отлив няма. Разбира се, остава хипотезата, при която ефективното разпределение на евросубсидиите по механизъм, различен от този на обръчите от фирми, ще даде достатъчно стабилност на поне част от турците, така че те да станат по-автономни и да започнат да се отдалечават от културата на общностно-политическа зависимост. Но затова е необходима политическа промяна. А тя опира не само до турския етнос, а до всички български граждани.
* Използваните в статията данни са от проучване на Алфа Рисърч проведено в периода 8 - 20 август по поръчка на вестник Дневник и от регулярните изследвания на агенцията.