Владимир Шопов
Характеристиките на съвременния европейски политически процес подсказват, че трудно може да бъде формулиран и приложен някакъв цялостен националистически проект в България. Като цяло, сякаш от национализма останаха единствено най-опростените му и най-колоритни реторически фигури, които населяват публичното говорене под снизходителните погледи на „високата” аналитична мисъл. Естетическата погнуса и дистанция от тях, както и концептуалната им разпокъсаност, обаче, не означават липса на възможни и вероятни последствия от тяхното възприемане и прилагане.
Реторическите парчета на национализма могат спокойно да изиграят ролята на интегратор на идващи от различни посоки и страхове социални групи. Най-видимият структурен фактор, катализиращ подобен процес, който се задава е членството на страната в ЕС. Високите нива на декларативна подкрепа от страна на българското обществено мнение са едни от най-банализираните публични факти. В същото време, под тях има движения, които могат да внесат значими размествания със сериозни електорални и политически последствия. През последните три години, непрестанно спада броя на хора, които очакват в личен план да спечелят от членството в ЕС. От нива над 30% през 2003 година, виждаме спад до около 23 – 24%. В същото време, най-осезаемо расте групата на хората, които очакват да загубят в личен план от идващото членство. Там движението е от 6 % преди 3 години до вече над 30% от гражданите на страната. Несигурността на идващите години се вижда и в това, че всеки втори български гражданин не е сигурен как и дали членството ще има лични последствия за него / нея.
Голямата криза в последният етап на европейския проект след приемането на проекта за европейска конституция започна в момента, в който западните обществени мнения започнаха да мислят глобализацията през процеса на разширяване. По този начин целия сложен процес на засилване на имиграционните потоци се концентрира във фигурата на „полския водопроводчик”. По идентичен начин, процеса на емиграция на производствени капацитети от Западна Европа се концентрира в преместването на предприятия в новите страни – членки на ЕС от 2004 година. Голямата опасност за България през идните години може да дойде от това глобализацията да започне да бъде мислена през присъединяването ни към ЕС. Ако това се случи, убедителните разкази за „безпрецедентните нива на подкрепа за членство”, „културна принадлежност”, „цивилизационен избор” могат да бъдат силно разклатени.
Подобно развитие на възприятията за европейската интеграция на страната може да бъде достигнато при реализирането на няколко условия. Без да бъдат подреждани по важност, първото от тях е свързано с начините, по които ще бъдат интерпретирани първите последствия от членството на страната ни в ЕС. От тази гледна точка, предстои сериозна битка за интерпретациите, които ще успеят да надделеят и ще бъдат легитимирани като точни в първите месеци и години. Отношенията, през които минава връзката ЕС, национална политика и управление, за да стигне до фирмата, организацията, индивида са много натоварени и сложни. Да се очаква, че на ниво ежедневни възприятия хората биха си изградили точна картина не е реалистично. Именно за това в България ще има публична битка за това кое да бъде легитимирано като последствия от членството: трудността и цената на интеграцията или ползите от различните свободи и възможности. От това кое ще надделее може да зависи електоралната динамика в страната в идните години.
Следващо условие е свързано с начините, по които ще бъдат използвани възможностите и средствата, създадени от присъединяването. Най-чувствителна тема тук би била евентуалното системно неправомерно използване на значителни средства от европейските фондове. Подобно развитие спокойно може да послужи просто като разширение към вече силно популярните теории за „отвлечения преход”. По този начин членството в ЕС може да бъде интерпретирано като нов епизод на 17-годишния филм за „голямата кражба на българския народ”. Трето условие е свързано с това кои точно групи в българското общество първи ще бъдат в състояние да се възползват от предимствата на членството. Напълно възможно е тук като пречки да се явят различни културни характеристики и способности на отделните прослойки. Фактори като езикова компетентност, културна съвместимост с чужди бизнес практики, навици, поведения, ниво на практическа компетентност могат постепенно са в състояние трайно да предопределят шансовете на различни хора да успеят след членството. Именно по тази линия могат да възникнат много проблеми, поради дълго игнорирани процеса като спад на образователно ниво, профанизация на културното общуване и други.
Съществуват достатъчно ясни социологически данни, от които се вижда профила на хората, притеснени от идващото членство. Това са хората предимно над средна възраст, с основно и средно образование, живеещи в по-малките градове и селата, хората, изпълняващи физически труд, част от частните собственици, безработните и пенсионерите. Ако за тях несигурния свят на глобализацията (от която много от тях така старателно се криеха през голямата част от прехода) влезе през членството в ЕС и очакваните ползи поемат към вече известните им вътрешни адресати, ще станем свидетели на нова, още по-устойчива вълна от препотвърждаване на възприятието им за социален срив и безперспективност. Сегашният им гняв е обърнат по-скоро към историята и последиците на прехода, затова настоящия им статут може все още да им изглежда временен. Корените на своята ситуация те най-често търсят в преразпределението на статуси, възможности за доходи, перспективи, което се осъществи през последните 15-ина години. Евентуалната фрустрация на най-голямата надежда на този преход би ги накарала да видят евентуалната си безпомощност в бъдеще време. Отломките на езика на национализма са сред тези, които много бързо и лесно биха влезли в употреба.
Дори да можем убедено да твърдим, че национализма няма реална перспектива в съвременния свят, подобно развитие на нещата би имало съвсем реални политически и социални последствия. Националистическата реторика все пак е в състояние да сглоби определен „дневен ред”. В него спокойно могат да влязат „историзиране” на отношенията със съседните държави, които не са членки на ЕС. Могат да бъдат поставяни различни видове исторически, коригиращи условия за компенсации, институционални оценки за исторически факти и куп други претенции. Едно агресивно поведение в разрез с нормите и културата на европейския диалог в рамките на институциите спокойно може да проблематизира статута и репутацията на страната с политически и икономически последствия. Неизбежното навлизане на чужди култури и нови малцинства в страната от възможност постепенно може да бъде обърнато в повод за ксенофобско и деструктивно поведение. Завършването на ключови реформи и създаването на култура на постоянна адаптация към един динамичен свят могат да бъдат заменени с нагласи и практики на „опазване” на статични и склерозирали състояния, които и без това трудно в България се трансформират. Към „турците и циганите” спокойно могат да бъдат добавени чужденците, към „българската мафия” спокойно може да бъде добавена „европейската”, към местната конспирация, световната.
Българският прочит на подобни процеси е важен и необходим, но той ще се състезава постоянно с други интерпретации на партньорите ни от съюза. Колкото и да е убедителен, той няма да бъде особено валиден, ако продължава да бъде легитимиран през местна уникалност и политическа инертност. Доминиращата нагласа за нормалността и ограничеността на „протестния вот” игнорира условията и сценариите, при които националистическата реторика може да натрупа още слушатели със съвсем реални политически, икономически и социални последствия.