Боряна Димитрова
От началото на годината, политическият живот у нас, позиционирането на новите и стари играчи в него, както и влиянието върху общественото мнение, са белязани от две събития – очакваното присъединяване на страната ни към ЕС и конфигурациите в предстоящия цикъл от избори.
Въпреки спадът от около 10 на сто за последните десет месеца, одобрението за европейското членство на България остава високо – около две трети от населението. Същинският проблем за страната обаче съвсем не е в абстрактната подкрепа. Тя по-скоро прикрива случващото се под повърхността. Проблемът, който упорито се възпроизвежда и задълбочава с времето е, че липсва вътрешна връзка между действията, произтичащи от европейската интеграция и тези, които диктуват логиката на множество икономически, социални и политически механизми у нас. Приемането на правилата се извършваше успоредно с “изобретяването” на механизмите за тяхното заобикаляне. Отбелязваните през годините “позитивни стъпки” като отварянето и затварянето на преговорни глави, приключването на преговорите и дори подписването на договора за присъединяване, оставаха “външни” и “чужди” за мнозинството от българите, далеч от всекидневните им проблеми и грижи. Затова и постигнатите успехи от които и да било управляващи, не им донесоха нито имиджови, нито изборни дивиденти.
Едната страна на проблема е, че общественото мнение така си и остана неинформирано за поетите ангажименти и изискванията пред отделни браншове и сфери, че не бяха положени почти никакви целенасочени усилия да бъдат подготвени по-широки кръгове да кандидатстват за финансиране от отделните европейски програми и фондове. Другата страна на същия проблем е, че модернизирането и “европеизирането” на администрацията, на механизмите за вземане на решения и възлагане на поръчки, на политическите отговорности и решаването на съдебни спорове, ако някъде се състоя, то беше по-скоро изолирано, по-скоро изключение, а не правило. Затова усещането на преобладаващата част от българите е, че живеят в паралелни светове. България се приближава към ЕС, но те не живеят в по-европейска страна. Нито по жизнен стандарт, нито по качество на публичните услуги, нито по зачитане достойнството на обикновения гражданин, нито по равнище на сигурност, нито по равенство пред закона.
Институционалният и бюрократичен политически език на Брюксел устойчиво определя борбата с организираната престъпност и корупцията, а в тази връзка - и състоянието на съдебната система, като най-проблемните за страната ни области. Чуваемостта от българска страна се изразява най-вече в “известни”, в бодра статистика, а напоследък и в почти директни обвинения за “неразбиране на българската специфика”. С това, сегашните управляващи, без значение дали го съзнават или не, пряко повтарят грешките на предишните две правителства – да следват своя собствена си логика в движението към ЕС, тотално несъобразена с обществените възприятия и натиска на гражданското мнение. Не е нужна особена социална чувствителност, за да се види, че непресъхващият социален песимизъм, отчуждение от политическия елит и протестен вот се подхранват мощно точно от явления като политическа корупция, покровителство и връзкарство. Прословутият израз “обръч от фирми”, с който Ахмед Доган разясни механизма на взаимопроникването между политика и икономика в България, е вече разпознавем и точно идентифициран от всеки втори българин. Вероятно от времената на жанвиденовия “Орион” нямаме друг пример на толкова мощен негативен политически бумеранг. Още по-същественото е, че 64 на сто от пълнолетните граждани са на мнение, че у нас е “много вероятно” дадена фирма да получи държавна или общинска поръчка, само защото е близка до определена политическа партия, едва според 6 на сто това почти не може да се случи. Усещането за всепроникване на политическото покровителство се разпростира и в личен план. 70% от сънародниците ни са убедени, че е “много вероятно” човек да бъде назначен на общинска или държавна длъжност без да има качества, само защото е близък до политическа партия на власт. 2% определят тази възможност като “малко вероятна”. В резултат се е формирал на практика обществен консенсус по въпроса, че през последните години “при назначаването на работа, при печеленето на конкурси и др.под нараства не ролята на професионализма, а на политическите връзки и протекции” (83%). Аналогична и ситуацията и при другия сочен “отвън” болезнен проблем – престъпността. 56% от анкетираните български граждани са на мнение, че престъпността в страната се увеличава. Според 40 на сто МВР се справя все по-зле със задълженията си.
Ако отидем отвъд вербалните формулировки, ясно се вижда, че обществено мнение и ЕС говорят за едни и същи неща, но формулирани на различен език. Брюксел акцентира на механизмите и институционалните предпоставки (ефективност на съдебната система и противодействие на корупцията) за ограничаване на проблемите. Общественото мнение се вълнува най-вече от резултатите им – от разлагащия ефект на порочните политико-управленски механизми върху личното и общественото благополучие. Устойчивият спад в рейтинга на правителството през последните месеци се дължи не на “жертвите в името на ЕС”, а на липсата на визия, последователност, компетентност, съгласуваност за решаване на проблемите вътре в страната. Повече от лекомислено то пропиля благоприятните възможности за дългосрочни решения, които сплотяващата го “евроинтеграция” му предоставяше. Вместо това, кабинетът все повече заприличва на едно мега министерство на кризите, бедствията и авариите – “запушва диги, запълва дупки, отводнява, купува фургони, възлага поръчки за спешна помощ” и пр. и пр. Какво ще стане обаче в крайна сметка нито му е ясно, нито си задава въпроси. Важното е да се “преодолее кризата”.
Съвсем логично в тази ситуация подкрепата за управляващите партии спада, а заплахите от предстоящите избори започват да определят все по-силно политическото им поведение. Недоверието и отчуждението на избирателите от политическите сили не е нов феномен, но тъй като средата не се променя, то черпи нови и нови аргументи. Сериозният електорален пробив на току-що регистрираното формирование на столичния кмет Бойко Борисов, е поредното доказателство за непресекващото, макар и вече твърде уморено търсене на алтернативи от страна на избирателите. С 14.4 на сто подкрепа, ГЕРБ се очертава като втора политическа сила след БСП. То взима избиратели както от почти всички партии, с изключение на ДПС, така и от средите на негласуващите. Привържениците му идват от твърде различни социални слоеве и представляват пъстър конгломерат от професии, материален статус, идеи и очаквания. Това, което ги отличава, е, липсата на онзи силен радикализъм и критицизъм, характерен за подобни движения от близкото минало. Ето защо, макар и да черпи от Атака, евентуалната партия на Б.Борисов, не я измества. Радикалната антикорупционна реторика, антиамерикански патос и критика към външната политика и отбраната на страната, остават “запазена” марка на формацията на В.Сидеров. Това, от своя страна, усложнява положението на БСП, която въпреки дискредитацията на Атака, остава подложена на потенциална опасност за отлив както от ляво така и отдясно. За НДСВ и част от десните ГЕРБ също е източник на ерозия.
В тази ситуация комбинацията от полезни ходове на партиите е силно ограничена.
Напълно възможно е голяма част от тях да се опитат да омаловажат значението на президентските избори и да не се ангажират сериозно с цел да инкасират минимални загуби. Един продължаващ спад в доверието към правителството и нарастване на негативизма към ДПС увеличава шансовете на евентуална опозиционна кандидатура. Тя обаче ще изисква някаква форма на взаимодействие или поне – липса на взаимни нападки между десните, НДСВ и Б.Борисов, а на този етап подобно поведение изглежда твърде малко вероятно. В тази логика, ако Борисов не реши в последния момент да се кандидатира за президент, то интересът на ГЕРБ към предсрочни избори още повече ще нарасне. Местният вот не позволява влизане с летящ старт в политиката, а всяка власт, включително и кметската – изхабява. С времето тя превръща носителите си в част от статуквото и намалява размаха на протестния вот, който все още е основният ресурс на новите партии в България. В известна степен, изборът напомня римейк на сюжет, който вече сме наблюдавали.