Ст. Стоянов
Когато преди пет години НДСВ успя да привлече около себе си за два месеца два милиона българи, коментатори отбелязаха, че това се дължи и на стила на посланията. А именно: отворени към различни социални групи и леко „незавършени” - всеки да ги „дописва” по своите очаквания и надежди. Така се и оказа: като демографски характеристики вотът за НДСВ през 2001 година е един от най-разнородните през новата ни политическа история. В резултат първите разочарования се появиха още след самите избори – защото е логично част от дописаните „лични” приказки за идващото „ново време” да си останат само пожелания.
Нещо сходно с това наблюдаваме в момента и около Атака. И тук, както навремето при НДСВ, я има загатната същата разнородност на привържениците, и тук са събрани различни очаквания. Сред тези симпатизанти разочарование все още няма – това е единствената парламентарно представена партия, която продължава да набира поддръжници. Но в същото време има друг любопитен феномен: компромис с вътрешното усещане, че етническата нетърпимост отива отвъд личните ти разбирания. Компромис, който обаче си склонен да направиш, в името на другото - „голямото”, което очакваш от Атака. А от Атака се очакват много неща.
За жителите на малките населени места, тя е предстоящото разследване на корумпираните политици и конфискацията на имуществата им. „Атака ще им покаже на онези горе” – надеждата на безперспективното, обезверено, напускано от своите младежи българско провинциално градче.
В столицата обаче, само една незначителна част от привържениците на формацията вярват, че подобно нещо може да се случи. В големия град - с неговата анонимност, огромно население и всекидневна икономическа активност - нещата изглеждат по-различно. Тук да се влезе в „дирите на корупцията” изглежда безнадеждно. Но в София също имат своята недописана приказка: задълженията, които ромите не спазват, а би трябвало да спазват…
За жителите на областните български градове Атака пък е патриотизъм и родолюбие. И още: защита на българските интереси пред света и международните организации. И още: борба с корупцията, която тук вероятно е „по-видима”, защото се свежда до десетина имена...
Едва ли това са всички дописани лични приказки, цялото разнообразие от очаквания към Атака. Но те, макар и различни, очевидно лесно се съвместяват под общия знаменател на модните „патриотизъм” и „родолюбие”. В тези принципи интервюираните се припознават в най-голяма степен, тях приписват и на Атака.
И именно тук идва ред на компромиса, за който стана дума в началото. Защото преди патриотизма, родолюбието и борбата с корупцията, интервюираните най-често виждат в Атака етническа нетърпимост. А в същото време – именно с нея най-малко идентифицират себе си. И следователно са склонни да преглътнат нетолерантността заради другото: „голямото”, което се очаква от Атака. Което всеки си представя както иска…
Това удивително напомня времената на „малката и голямата правда”. Малка правда: Две общности, които са живели години наред в нормално разбирателство, затъват постепенно във взаимни подозрения (виж данните в графиките). Голямата правда: С Атака „Времето СЕГА е наше”!
Данните са от национално представителни проучвания на агенция Алфа Рисърч, проведени през август 2005 и февруари 2006 година, по поръчка на в-к Капитал.
* „Времето СЕГА е наше” – плакат от митинга на Атака от 3 март 2006, който очевидно репликира „Времето е наше” от началото на прехода и „Идва Новото време” от 2001 година.