Павел Вълчев
През 2003 година в публичното пространство у нас съжителстваха сякаш две паралелни реалности. От една страна, поредица преизбрани кметове на местните избори, които всяка една партия или кандидат традиционно обясняват с приноса си към по-добрия живот на избирателите, а от друга - спад на доверието към управляващи и политическа класа, придружени със значителна доза икономически песимизъм. Причините за това разминаване могат да бъдат търсени в различни посоки, които да хвърлят светлина върху твърде противоречивите взаимоотношения между стопански показатели, политическа стабилност и лично самочувствие.
Що се отнася до българите, те вече пета поредна година оценяват отминаващата година като по-лоша от предходната. За 48% от сънародниците ни изминаващата 2003 година е по-лоша от 2002 година, 39% не отчитат съществена промяна, а едва 13% я определят като по-добра. Най-доволни от изминаващата година са висшистите (26%), част от жителите на София (20%) и домакинствата с по-високи доходи. От етническите групи най-позитивни са хората, които се самоопределят като турци (17%).
По-негативни, отколкото в навечерието на миналата Коледа, са мненията на възрастните хора (49% от респондентите на възраст над 61 години), жителите на села (56%), хората с ниско образование (58%), безработните (62%) и лицата с най-ниски доходи.
Подобно на предишни години, неудовлетвореността от постигнатото през отминаващата година не влияе на положителните очаквания за бъдещата. Новото в тазгодишното проучване обаче е, че делът на оптимистите се е увеличил с 5 на сто, съответно делът на песимистите е намалял спрямо 2002г. със 7 на сто. Като вечни оптимисти се открояват учащите се, достигайки вече 63%. Най-силни опасения за 2004г. изразяват онези социални групи, за които настоящата година е била по-лоша от предходната - жителите на селата (33%), пенсионерите (34%) и безработните (35%). Чувството за пропадане трайно е завладяло тези хора и единствено в миналото те откриват основания за успех или гордост. Проблемът не е нов, но упоритото му възпроизвеждане поставя сериозни въпроси пред всички български управляващи и политически партии.
Регистрираната неудовлетвореност на българина от настоящето спрямо миналото и оптимистичните му очаквания за бъдещето са явление, което може да доведе до сериозни промени и в политическото пространство. Недоволството от заобикалящата реалност и усещането за загуба на социален статус, прибавени към нетърпението за бързото постигане на високо качество на живот доведоха през 2001г. до появата на нов политически субект, който спечели парламентарните избори. Дали днешният оптимизъм на българина е свързан с очакването за поява на нова политическа сила, прокламираща "светло бъдеще", или с друга партия, събуждаща спомена за "светло минало", изборите, когато и да са те, ще покажат. Не бива обаче да се пренебрегва и другата алтернатива, в подкрепа на която се натрупват все повече доказателства - оптимизмът на българите да не е свързан с политиката, а да си пробива бавно път, въпреки нея.