Против етническата дискриминация и новините на турски

дата: Събота, 10 Февруари 2001
Станислав Стоянов

Толерантни ли сме към различните от нас? Да, когато те са извън непосредственото ни обкръжение, когато нямаме пряк досег с тях. Да, когато става въпрос за декларирано отношение, когато говорим по принцип. Какво се случва обаче ако другостта застане лице в лице с нас в конкретната житейска ситуация? Не е толкова ясно, защото не винаги сме така категорични, както в декларациите си. Понякога дори се случват и неща, за които след години не желаем да си спомняме.

Девет от всеки десет пълнолетни жители на столицата определят отношенията между етносите у нас като толерантни в една или друга степен. Сред хората с висше образование този дял достига пълното мнозинство (98%), а сред определящите се като интелигенция и упражняващите свободни професии делът е точно 100%. Нещо повече – същите групи в най-висока степен са на мнение, че етническата толерантност в България не просто съществува, а е много голяма – 38% при средно за всички столичани 23%. Този факт е важен - към него ще се върнем в края.



Така категорично е и отношението към възродителния процес, и смяната на имената на турското малцинство. Над две трети от интервюираните изказват негативно мнение към него – според 41% той е бил ненужен, според други 32% представлява грубо потъпкване правата на човека. Едва 6% го определят като необходим и правилно проведен, една пета имат забележки относно използваните методи. Но тук някъде преминава и първата разлика в мненията на различните социални групи. Въпросът изглежда принципен и опира до междучовешки взаимоотношения, но интервюираните постепенно се разделят на “червени” и “сини”. Първите опитват леко да смекчат акцента по посока “не лошо замислено, но грубо проведено”.

Дотук разликите в мненията са нищожни. На въпроса за вината обаче разделението е чувствително. За сините привърженици греховете падат в най-голяма степен върху ръководството на БКП (61%), цялата партия (38%) или ДС (35%). Обикновеният човек според тях има нищожна роля в онази ситуация (7%). Обратно – според привържениците на БСП най-малка е вината на редовите членове на БКП (6%), акцента се измества постепенно към ръководството на партията (26%), силовите структури (26%) и в най-голяма степен – към съвременниците (37%).

Но разделението по политически пристрастия е нищо, на фона на следващите противоречия. На първо място – две трети от интервюираните са на мнение, че да се търси отговорност за престъпленията извършени тогава вече няма смисъл (59%). При това такова мнение се поддържа и от сини, и от червени...

На второ място – въпреки оценката за наличие на висока толерантност между етносите две трети от интервюираните са против новинарските емисии на турски език (64%). Но не това е най-ужасното. По-страшно е, че подобно мнение се поддържа в най-висока степен точно от хората с висше образование – неодобрението при тях е 73%, а одобрението 26%. За разлика от групата на хората с основно образование, където съотношението е едно към едно. Подобно нарастване на нетолерантността откриваме и с намаляването на възрастта – при най-старите търпимостта е най-голяма (50%), при хората от 18 до 24 годишна възраст тя се свива до 24%...



Въпросът, който изниква е кратък и ясен: имаме ли право да си измиваме ръцете (и съвестта) с ръководството на БКП и ченгетата, ако огънчето на нетърпимостта припламва в душите ни?


Данните са от представително за пълнолетното население на София проучване, проведено в периода 16-18 януари 2001г. от агенция АЛФА РИСЪРЧ, по поръчка на в-к Капитал.

Архив